Положителен герой? Къде го

Петък, 3 декември 2010 г., ден на много страсти и неволи в Нашенско. То в Нашенско все има какво да се случи, но този ден беше особено натоварен със събития. И всичко започна с натрупването на скандали около четата на бат' Бойко малко преди този напрегнат петък - имаше едни апартаменти на Цветанов, за които той нищо не каза, после излезе една фалшива диплома на шефката на ДФ "Земеделие" Калинка, после културният Рашидов се забърка във филмова италиано-българска афера, стачкуваха студенти, стачкуваха от БАН, стачкуваха лекари. Хайдушката  чета барабар с войводата мълчи и нищо не коментира. Защо? Защото е била заета да бори неправдите и да търси главните виновници за всичко, което се случва. И ги намери, и ги показа на жадното за обяснения и най-вече за правда общество - четирима лекари от болницата в Горна Оряховица се оказаха в дъното на моралното и физическото разложение на обществото. Докато високоморалното общество разкъсваше по медии и форуми главните злосторници за дереджето в държавата, четата начело с  бат' си Бойко спокойно си гласува новия бюджет, спокойно прибра на високоморалното общество 1,5 млрд. левчета от здравни вноски в общия кюп, спокойно намали цените на клиничните пътеки, по които ще се лекува високоморалното общество. И всичко това се случи, докато високоморалната глутница беше заета да ръфа живо месо, възмутена от един аборт и от един неморален език. И тук в скоби си припомням за десетките либийски деца, които умират, заразени от спин, и как преди години някак на доверие се прие, че нашите сестри са невинни, на доверие, защото никой не видя една страница от обвинителния акт, но обществото ни е високоморално, то може да даде доверието си както му е изгодно и когато му е изгодно. А през останалото време ръфа кюфтета, пие домашна ракия и гледа как се друсат налети бюстове, които пеят, откакто се помнят.
Положителният герой? Няма го. Никой не смее да го покаже, защото какво ще правят тогава тези с кюфтетата. Share

Отново за книгите и авторите

Тъй като не съм от великите съвременни бг писатели, всеки ден бълващи велики мисли, трябва да бъда провокирана, за да споделя нещо в този блог. Това, което ме провокира днес, е една статия /да ме прощава авторът, че не му запомних името/ за съвременна наша разказвачка, която се оплаква, че получава награди, а няма читатели. Към статията обръщение няма дата, та затова не се знае кога е написана - тази година, миналата или преди години. Но това няма значение, т.к. проблемът си е налице и днес. Аз съм от тези, които не четат бг автори, няколко пъти съм се напъвала, но все не се получава. Взаимната любов между автор и читател имам пред вид. Е, получи се с Димитър Динев и Илия Троянов, но пък те не се водят съвременни бг писатели. Последният такъв, чиято книга се излъгах да си купя, беше Георги Илиев "Животът и смъртта на Господин Илиев". Преди 4 години. Сигурна съм, че вече никой не си спомня за него и неговата книга, то няма и какво да си спомни човек. Благодарение на интернет могат да се четат откъси от книги на съвременни бг писатели и да се предпази човек от грешката да си купи самата книга. Иначе се въртят имена, говори се за тях, има и леко прехласване. Едно такова ми се наби в последно време - това на Калин Терзийски. Не го познавам, но няма и да се запознаем. Реших като примерна читателка да погледна какво пише този майстор на съвременното слово, но си поставих условие - ако ми хареса първото изречение, което прочета, ще си купя книгата. Не си я купих, даже не си спомням как се казваше. Маниерност - ето какво видях, това е бичът за всички наши автори, маниерност. Разбрах, че съм постъпила добре, когато след няколко дни прочетох една статия от същия на тема лекарските протести. Този човек беше написал не знам колко си реда по проблем, от който си нямаше и понятие, но по начин да се хареса на масата злобари, които шетат по форумите. Защитаваше тезата, че харесва приятелите си лекари, които взимат 700 лева, но не харесва тези, които изкарват с труда и знанията си много повече. Е как да се доверя на човек с такава робска психика, че и да си купя негова книга. Едно време се казваше, че книгата е прозорец към света, а светът на този човек е много ограничен, ето затова няма да бъда негов читател.
И тъй като нещата със съвременните бг автори са, както се казва, в киреча, обръщам поглед назад и с удоволствие взимам "Тътени" на Цончо Родев. Прекрасно написана книга, макар тематиката да е такава, че само книжни динозаври като мен могат да я четат в 21. век. Share

За Л'Еуропео

 Вчерашният ден премина в една битка между читателите на това допреди два броя великолепно списание и феновете на Любен Дилов. Оказва се, че като защитаваш това, което харесваш, ти ставаш част от отбор, който противоборства на друг отбор. Не е така. Читателите на списанието защитават правото си да имат поне на два месеца, поне едно кътче, в което да приютят зажаднелите си за нещо истинско души. Тези, които четат Л'Еуропео, са една малка група хора, свикнали да мислят, да претеглят нещата, да четат качествена литература, да не се поддават на истерии около нещо модно.Т.е. това са устойчиви на бутафорната действителност люде, от които "няма полза", защото са трудни за манипулиране. Те не са агресивни, не обиждат, но въпреки това дразнят. Дразнят с особената форма на кротко високомерие, което е просто следствие от натрупано знание и умение да се борави с езика. Списанието беше една утеха за тях, че и в тази абсолютно безхаберна държавица, в която пошлостта ни ограбва всеки ден, може да има нещо качествено, нещо истинско и нещо наистина премислено, нещо, на което му личеше, че се прави не само с желание, а и със стремежа да бъде пълноценно и професионално. То беше и възможност за българските автори да ни покажат, че могат да излязат извън рамката на домашното, на дребнотемието и че широтата на ума и познанието не е запазена марка само за чуждестранните им колеги. Т.е. в това списание българското участие не се съизмерваше с чуждото, то му беше равностойно. Признавам си, че изпитвах истинска гордост от това. И ако има хора, които не са били наясно с ролята на главния редактор, сега вече са разбрали колко е важна тя. Промените, които се направиха, този път доказаха, че има незаменими хора. А дали марката е по-голяма от умния и можещия, предстои да видим. Share

Странни имена

Един слънчев есенен следобед из Кърджали, където ни посрещнаха серия от странни, за да не ги нарека нелепи, надписи над магазини и обществени места. Снимките са правени с мобилен и не са на фокус, но вече ще знам да си нося фотоапарата, когато предприемам неочаквани пътешествия из родината.

В дъното  над вратата пише "Автогара XXI век"

                                            Това е детски магазин "Илюзия"

                            Тук се чете малко по-добре: клуб "На всеки километър"- Позитано 29

                             Магазин "Китайски сезони", има и магазин "Евроазия"

 Има и фотографско студио "Енигма", но снимката съвсем не се е получила, малко по-ясно се вижда надписът на магазина вдясно - магазин за дрехи "Позитив"

Share

Тези дни много се ядосах. Прочетох някъде из нета, че било много лошо дето се давали по телевизията турски сериали и как се промивал мозъкът на родните телезрители. Това българинът много обича да се пише интелектуалец, да се превъзнася как цени изкуството и да твори все световнозначими неща, а най-обича да си пази родната глупотевина само защото е родна. Едно такова нещо вървеше в неделя вечерта по БНТ1 - филм на Иглика Трифонова за някакво писмо от Америка. Аз и дотам стигнах - до надписите кой е режисьорът и до първите пет минути от филма, а и кой ли нормален човек може да стигне по-далеч. Колко време може да се издържи този абсурд - двама млади, момче и момиче, се разхождат безцелно из една стая, пушат, промърморват нещо си /в бг филмите продължава нищо да не се чува/ и почват да гледат през един малък прозорец, камерата показва какво гледат няколко протяжни минути - е, гледат един голям блок с много балкони, камерата се движи от единия до другия край на този блок. Много забавно, много съдържателно и много поучително. Нищо подобно, една голяма тъпня. Моля ви, хора, спрете да правите филми, срамувам се от вас. Не ви бива и това е. Ми те турските сериали са на светлинни години по качество и мисъл пред нашите "сериозни" филми. Гледала съм няколко серии от различни сериали, повече не ме интересуват, защото на мен лично са ми скучни, а не защото съм много извисена, но не затова иде дума. Какво показват хората? Показват съвременния начин на живот и взаимоотношенията между хората, и го показват точно такъв и такива каквито са си. Няма нищо напудрено и фалшиво. Била съм известно време на гости на едно турско семейство, заможно малко над средното. Ходихме с тях на гости и посрещахме роднини, познати. Те са точно такива, каквито са във филмите, така си говорят на "како", "бате", целуват ръце на по-възрастните, младите гледат срамежливо надолу, когато им говори някой по-голям. Има ги сложните роднински връзки, клюките, недоволството от някой роднина, но когато има голям проблем, всички са заедно, обединени.

Няма да забравя един случай, който е много показателен за начина на мислене на онези хора. Отиваме в един мол, действието се развива в Измир през 2002-2003,тогава ние още не бяхме виждали молове, за да си купи домакинята ни козметика. Избира едни скъпи кремове и пудри и отиват на щанда да плащат с мъжа и. Той започва кротко и многословно да говори нещо на двете млади продавачки, а те слушат с интерес и мълчат. Мина известно време и ние, нервничейки, питаме преводачката какво толкова им говори на тези момичета, познава ли ги. Тя отговори: Не, не ги познава. Говори им за икономическото положение на Турция, за политика и други подобни. Ние учудено питаме: И те го слушат с внимание? Ако беше в България, да са му теглили една майна досега. А тя каза: Ще го слушат, защото той е богат и те знаят, че могат само да научат нещо полезно от него, щом е преуспял, значи е умен.

Е, драги ми, сънародници, може ли това да се случи тук, при нас, които толкова се страхуваме от чуждо влияние и все се предпазваме от въображаеми врагове. Не, не може да се случи. Както не може да се случи хубав български филм, както не може да се случи хубава българска книга, както не може да се случи нищо от хубавото, което се случва на другите. Защото ние не мислим, ние се пазим.

Share

"Господарят на душите" от Ирен Немировски, "Духлес" - Сергей Минаев, "Момичето, което си играеше с огъня" - Стиг Ларшон, "Любов" - Елиф Шафак, и успоредно с всички тях или понякога и след се приютявам в "По следите на изгубеното време", за да не забравям какво искам от литературата, какво очаквам като читател и защо не харесвам това, което е толкова модерно сега. Като изключим "Господарят...", всичко останало може и да не се чете. Минаев ме отегчи още на 117-а страница, даже и това внимание му беше много, той не струва още от първа страница, а аз му отделих още 116 стр. внимание - халал да са му. Стиг Ларшон си е написал романите с усърдие, четат се лесно, не са отблъскващи, приятна съвременна литература, която няма претенции за класика, което е едно от достойнствата и. Преди това прочетох и първата му книга "Мъжете, които мразеха жените". Дори и да не прочета третата книга, няма да съжалявам, но не съжалявам и за прочетените две. Да припомня, че съжалявам, че дори се докоснах до онази "Четецът" - най-неморалната книга, която съм чела, направо ме омърси. Нямам пред вид връзката млад мъж - по-голяма жена, в това не виждам нищо странно, това го има и в литературата, и в киното отдавна, самата книга като начин на писане и разказване, описанието на героите - това е неморалното, не е задължително авторът да харесва героите си, но да показва такова ледено безразличие към тях..., не мога да го харесам и това е. Дори един Паулу Коелю не мога да обвиня в безнравственост, защото той съвсем откровено си пише за пари, но го прави добре, изработил си е стил, напипал е тънката струна, която да му печели много читатели. Сега защо му дадоха Нобелова награда, не е много ясно, но той самият е ясен. Ясен е и Сергей Минаев, и той това може, това е написал, на мен ми е празен и скучен, но не ме дразни, просто го зарязах.

На Ирен Немировски и Елиф Шафак трябва да се отдели малко повече време. Ще следва :))

Share

Тахсин Юджел и неговият "Гражданин"

Който се страхува от руската класика - Достоевски, Чехов и най-вече Гогол, да не чете тази книга. Който познава /или поне си ги спомня без ужас/ тези автори, ще прочете бързо, с удоволствие и разбира се, малко тъга тази книга. Доколкото си спомням темата за малкия човек тръгва от Гогол, има я при Достоевски, има я в много други автори, между които и Ивлин Уо и неговия мистър Дребнариба. Шабан Баш /Главен мухльо/преминава през живота тих, безличен, невидим. Волкан Таш /Вулканичен камък/ е истински жив, силен и устремен само вътре във себе си. Ватандаш /Гражданин/ е този самобитен поет, който изразява гражданската си позиция чрез стихове в градските кенефи. Всички те живеят в един човек, всички те са един човек, малкият човек, който избира свободата и независимостта на безличието и анонимността.

"Неизчерпаемата простащина направи главите и душите да затъпеят, да не различават красивото от грозното, истината от лъжата, лиши ги от чувство, лошият писател пропъди добрия. При това положение цялата отплата за труда ми щяха да бъдат едва малко пари и малко известност. Аз избрах безименната свобода. И честно казано, не съжалявам." Гражданин

Приятно четене на този, който се навие да я чете.

Share

Няма да ставам като онези журналисти, които подхващат някаква тема и обещават да има продължение, а такова никога няма. Лошото е, че мина време и това, което исках да напиша за "Кралят на рибарите", малко поизбледня. Книгата се чете за два часа, малка и непретенциозна е, но след прочитането и остава сладкото чувство, че си присъствал на смислен спектакъл, който те е заредил с положителна енергия. Това за читателя е най-важното. Преодоляване на болката и пречистване на душата - това предлага тази книга, написана по сценария на филма.

Християнските ценности не могат да бъдат разбрани, загубили са валидността си. Те не са на мода - "Не беше в състояние да изпитва радост, но кой, по дяволите, се нуждаеше от това чувство? Джак Лукас не усещаше дори и болка. А в този отвратителен свят какво повече можеше да искаш? Никаква болка!" Опиянението от властта и парите ампутира душата и трябва да се случи нещо извънредно, за да те изкара от коловоза на самозабравата. А това извънредно нещо винаги се случва, може да бъде всичко - смърт, загуба на нещо ценно, да бъде застрашен живота ти, провидението не те подминава. То те кара да спреш, разтърсва те и не ти остава друго освен да се хванеш за онова, което си пренебрегнал - душата си. Търсиш дълбоко в сърцето си капчица запазена чувствителност към себе си и към околните. И тогава ще си заслужил някой "глупак" да ти даде чаша вода, за да утоли жаждата ти и да те спаси. А да, и да преоткриеш любовта, разбира се.

И това винаги се случва "Nel mezzo del camin di nostra vita" /"На попрището жизнено в средата"/, както казва Данте.

Share

Та припомних си аз "Кралят на рибарите" във връзка с книгата "Четецът", обявена за световен бестселър. И ако тя е "световен най-добър", то за такива се обявяват какви ли не изглеждащи добре, но не струващи нищо книги. Или ценностите са променени, или има световен глад за добра литература. Може би само един Амос Оз и един Орхан Памук не са достатъчни, за да сме спокойни, че нещо се случва на литературния небосклон.

Филмите са обединяващата точка между двата романа. "Четецът" с претенцията за бестселър е родил идеята за филм, а при "Кралят..." един добър сценарий ражда роман. Какво се случва по-нататък? Изходната точка е идеята на Джон Гарднър за литературата, че тя трябва да бъде нравствена, че добрите писатели, изобщо добрите творци, извличат нравствеността на изкуството от божествената доброта. Принципите на морала са задължителни за добрата литература - идеята за добро и зло, за вяра и безверие, за силата на волята и нейните прояви. В този смисъл книгата "Четецът" е напълно безнравствена творба, която не показва никакво отношение към читателя, по-точно е напълно безотговорна пред него. Образите са изградени вяло, бледи, размити, остават ни чужди. Не разбираме нищо съществено за тях, за да можем да съпреживеем техните проблеми, при това има много страници, изпълнени с мисли на героя, които би трябвало да ни направят съпричастни към неговите преживявания. Ако авторът е разчитал на въображението на читателите за това, не му се е получило. Какво изпитва неговата героиня Хана - любов, страст, вина, съжаление... - никъде не се разбира, нито едно изречение не ни прави съпричастни към някакво нейно чувство просто защото такова не е описано, не е дори загатнато. Всичко за нея би могло да се събере в 2-минутен репортаж по новините - една жена е объркала живота си в стремежа да скрие, че е неграмотна, и толкоз. Главният герой Михаел, който разказва цялата история, също не е пощаден от авторовото безхаберие. Уж той споделя спомени, разсъждава, или поне прави опити за разсъждения, уж връзката с Хана е оставила дълбок отпечатък върху целия му живот, но и той минава страница след страница блед и неразличим. Остава невидим за читателя. От цялата книга лъха студенина. Обгърната е в мъгла. Защо е написана, към какво ни провокира, с какво ни обогатява? Отново ще цитирам Гарднър: "Изкуството учи хората, но не всяко обучение е правилно". Напразно дадени 12 лева.

За "Кралят на рибарите" - следва

Share

Тези дни си припомних книгата "Кралят на рибарите" във връзка с една друга книга, която много ме подразни, исках да ги сравня. Това сравнение и коя е другата книга ще стане ясно следващия път. Притчата за краля на рибарите е кратка и красива и тя по необяснимите пътища на мисълта ме отведе до една друга притча, чието име не си спомням и която ще нарека

Притча без име

Живяло някога е гората едно прекрасно момиче. Никой не знаел, че то е чудно хубаво, защото никой не можел да го види. Приятели му били самотата, гората, небето, звездите. Момичето не знаело, че звездите образуват съзвездия и че те си имат имена. То се радвало на красотата на небесната светлина. Тя изпълвала душата му със спокойна радост. Затворено в своя малък свят, то се чувствало в мир и хармония със себе си.

Макар да знаело, че има свят, пълен с хора, момичето било доволно, че е далеч от тях. Живеело само и свободно. Далеч от всички.

Един ден през гората минал принц. Той не бил истински принц, а обикновен момък. Момичето видяло в него принц, тъй като в сърцето му трепнало нещо сладко тревожно. Момъкът не видял нейното вълнение. Той идвал от света на хората, където всеки е съсредоточен само в себе си. Той усетил само собственото си вълнение от нейната красота, която на мига решил, че му принадлежи. И така те се влюбили макар всеки да виждал различно и света, и другия. Той останал при девойката, решен да я завладее и да я заведе в неговия свят, където да се гордее със своето завоевание. Тя била щастлива, че може да сподели своя малък рай с него. Показала му красотата на звездите, а той и казвал техните имена, обяснявал и как са разположени, че образуват съзвездия и че те си имат имена. Неговите думи я пленявали, тя го обичала все повече и това я правело още по-красива.

Един ден нейният принц и казал: Искам да те заведа в моя свят. Не се страхувай, аз ще те пазя. Имам сила и за двама ни. И поели към света на хората, неговия свят. А там всеки притежавал драконовски огън. Силата на огъня определяла и мястото на всеки сред останалите. Девойката се изплашила, страхувала се за своя любим, не знаела как да му помогне, възхищението и от звездите и тяхната тиха красота не и вършело никаква работа. Но момъкът не я бил излъгал - той наистина притежавал сила и огън за двама. С него била и силата на разума и познанието. Покосявал всеки, който се изпречи на пътя му. Успехите го завладели напълно, той искал още и още. Постепенно забравил за своята любима, унесен в битката за победа. Тя кротко гаснела под неговата мощ. Запленените от красотата и погледи на околните сега били заменени с безразличие - вече никой не я забелязвал.

И отново един ден момъкът случайно я погледнал и си помислил: "Тя не притежава моята драконовска сила. Колко е обикновена". А на глас казал: Искаш ли да отидем в гората.

И двамата знаели, че гората отдавна я няма.

Share

Не знам какво го подкарах този дъжд, като аз дори не обичам дъжда, но за последно ще споделя едно стихотворение от Александър Вутимски.

Дъжд

Така е странно под дърветата,

когато завали дъждът.

Добро и синьо е небето,

и тихи облаци вървят.

Паважите са вече мокри

и отразяват небесата.

И бляскат вече всички покриви

от слънцето и от водата.

Така е хубаво да бъдеш

съвсем самичък, под дърветата -

да ти е много, много тъжно,

да се усмихваш несъзнателно.

И щом в далечините кротко

отмине пролетният дъжд -

ти да погледнеш хоризонта

и после да те няма вече...

Share

Нали съм блогър от един ден, пропуснала съм разни неща. Днес прочетох, че преди три месеца блогърът Пламен Петров е пуснал блогърска игра, като е разкрил своите 10 малки (мръсни) тайни. Размислих се за моите 10 и не се изненадах, че имам много повече. Това означава ли, че съм мръсница, или съм била повече от откровена със себе си. Чак пък толкова. Няма да се престаравам и аз ще ги докарам само до 10.

1. имам повече от 10 неща, които да скрия, но няма да си го слагам на сърце

2. забравих името на едно момиче от Стамболийски, което беше дошло да учи в Пловдив, но попадна в грешния клас. Някой пусна слуха, че си учи уроците, като ходи из квартирата и повтаря на глас, и така с часове. Това и докара отношение, което я принуди да смени не само класа, но и училището. Беше добра и различна. Бях заета със собствения си побъркан пубертет и не направих нищо за нея. Висока, руса, с очила, леко приведена, от Стамболийски. Където и да си, ако се познаеш, извинявай.

3. срамувам се, че не направих повече за себе си, дължа си много.

4. срамувам се, че държавата ми е толкова циганска

5. искам да съм млада, руса и синеока. Създателят е прибързал.

6. не харесвам "Задочните репортажи" на Георги Марков, дразнят ме, още съм на 50-те години на миналия век на книгата, а вече ме отвращава, всичко, барабар с автора. /имам го в електронната си книга - моето бижу, каква грешка, няма да го трия, за да ми напомня да внимавам какво си качвам

7. изпитах истинска наслада от думите на Ивлин Уо за Пикасо - "този архимошеник".

8. не обичам бира, но я пия с удоволствие

9. като минах 40, спря да ми пука, но напълнях

10. харесвам испанския сериал "Съседи"

Share

Когато не си писал дълго време, освен, разбира се, името и адреса си по разни бланки, започваш да се съмняваш в своите умения да се изразяваш, а и ти се струва, че изоставаш от съвременния свят, който скоростно развива съвременната форма на епистоларния жанр. Докато един ден един прекрасен подарък не те провокира. Прекрасната, тънка, изящна, бяла електронна книга, в която можеш да събереш целия книжен свят, всичко любимо може да бъде навсякъде с теб. Но преди да накарам Набоков да съжителства с Тери Гудкайнд, аз имах късмета да не разваля едно чудесно спонтанно приятелство. Да познаваш поетеса, е колкото вдъхновяващо, толкова и коварно, защото един ден тя издава поетична книга, а ти трябва да я прочетеш. Читателят по принцип е капризна птица - каца, кълве, плюе, задавя се, и изобщо може да разкатае фамилията на всеки автор. Получаваш книгата с приятелско посвещение и бързаш да се прибереш, за да я изгълташ, но коварната мисъл "Господи, дано след това да мога да бъда откровена" вече трови съзнанието ти. Защото е трудно да харесваш Фурнаджиев и неговия дъжд - "тича тъмен дъжда и разголил космата снага, ще преспи тази нощ" и по-нататък "като тъмен жребец, като мъж иде днеска дъжда/ и ликува пръстта, и танцуват дървета и камъни", и да харесваш женска поезия. Но "Градове и други острови" на моята даровита приятелка Станислава Станоева опроверга напълно жалките ми притеснения и нещастните ми предразсъдъци. Защото и нейният дъжд е истински - "присяда в нозете ти дъжд избелял от пътуване", а "мъжът оразмерява хоризонта. Оформя го със длани - да му стигне чак до утре". Истински са Дубровник, Тоскана, Верона, Кайро, Париж. А Цариград е огрян от слънце, "излязъл отстрани по двата бряга да изсуши прозрачната си дреха" и "под седем хълма се е спотаило времето". А колко истинска човешка сила се иска да признаеш "три пъти се отрекох от себе си" в стихотворенито "Личен апокалипсис", където катериш планина, за да търсиш смисъла на живота, който те следва по петите. Да, "Градове и други острови" вън и вътре, там и тук, и някъде другаде. Всеки може да се намери.

За Набоков и Тери - някой друг път, може да бъдат изпреварени от друга емоция.

Share