За Л'Еуропео

 Вчерашният ден премина в една битка между читателите на това допреди два броя великолепно списание и феновете на Любен Дилов. Оказва се, че като защитаваш това, което харесваш, ти ставаш част от отбор, който противоборства на друг отбор. Не е така. Читателите на списанието защитават правото си да имат поне на два месеца, поне едно кътче, в което да приютят зажаднелите си за нещо истинско души. Тези, които четат Л'Еуропео, са една малка група хора, свикнали да мислят, да претеглят нещата, да четат качествена литература, да не се поддават на истерии около нещо модно.Т.е. това са устойчиви на бутафорната действителност люде, от които "няма полза", защото са трудни за манипулиране. Те не са агресивни, не обиждат, но въпреки това дразнят. Дразнят с особената форма на кротко високомерие, което е просто следствие от натрупано знание и умение да се борави с езика. Списанието беше една утеха за тях, че и в тази абсолютно безхаберна държавица, в която пошлостта ни ограбва всеки ден, може да има нещо качествено, нещо истинско и нещо наистина премислено, нещо, на което му личеше, че се прави не само с желание, а и със стремежа да бъде пълноценно и професионално. То беше и възможност за българските автори да ни покажат, че могат да излязат извън рамката на домашното, на дребнотемието и че широтата на ума и познанието не е запазена марка само за чуждестранните им колеги. Т.е. в това списание българското участие не се съизмерваше с чуждото, то му беше равностойно. Признавам си, че изпитвах истинска гордост от това. И ако има хора, които не са били наясно с ролята на главния редактор, сега вече са разбрали колко е важна тя. Промените, които се направиха, този път доказаха, че има незаменими хора. А дали марката е по-голяма от умния и можещия, предстои да видим. Share