Тахсин Юджел и неговият "Гражданин"

Който се страхува от руската класика - Достоевски, Чехов и най-вече Гогол, да не чете тази книга. Който познава /или поне си ги спомня без ужас/ тези автори, ще прочете бързо, с удоволствие и разбира се, малко тъга тази книга. Доколкото си спомням темата за малкия човек тръгва от Гогол, има я при Достоевски, има я в много други автори, между които и Ивлин Уо и неговия мистър Дребнариба. Шабан Баш /Главен мухльо/преминава през живота тих, безличен, невидим. Волкан Таш /Вулканичен камък/ е истински жив, силен и устремен само вътре във себе си. Ватандаш /Гражданин/ е този самобитен поет, който изразява гражданската си позиция чрез стихове в градските кенефи. Всички те живеят в един човек, всички те са един човек, малкият човек, който избира свободата и независимостта на безличието и анонимността.

"Неизчерпаемата простащина направи главите и душите да затъпеят, да не различават красивото от грозното, истината от лъжата, лиши ги от чувство, лошият писател пропъди добрия. При това положение цялата отплата за труда ми щяха да бъдат едва малко пари и малко известност. Аз избрах безименната свобода. И честно казано, не съжалявам." Гражданин

Приятно четене на този, който се навие да я чете.

Share

Няма да ставам като онези журналисти, които подхващат някаква тема и обещават да има продължение, а такова никога няма. Лошото е, че мина време и това, което исках да напиша за "Кралят на рибарите", малко поизбледня. Книгата се чете за два часа, малка и непретенциозна е, но след прочитането и остава сладкото чувство, че си присъствал на смислен спектакъл, който те е заредил с положителна енергия. Това за читателя е най-важното. Преодоляване на болката и пречистване на душата - това предлага тази книга, написана по сценария на филма.

Християнските ценности не могат да бъдат разбрани, загубили са валидността си. Те не са на мода - "Не беше в състояние да изпитва радост, но кой, по дяволите, се нуждаеше от това чувство? Джак Лукас не усещаше дори и болка. А в този отвратителен свят какво повече можеше да искаш? Никаква болка!" Опиянението от властта и парите ампутира душата и трябва да се случи нещо извънредно, за да те изкара от коловоза на самозабравата. А това извънредно нещо винаги се случва, може да бъде всичко - смърт, загуба на нещо ценно, да бъде застрашен живота ти, провидението не те подминава. То те кара да спреш, разтърсва те и не ти остава друго освен да се хванеш за онова, което си пренебрегнал - душата си. Търсиш дълбоко в сърцето си капчица запазена чувствителност към себе си и към околните. И тогава ще си заслужил някой "глупак" да ти даде чаша вода, за да утоли жаждата ти и да те спаси. А да, и да преоткриеш любовта, разбира се.

И това винаги се случва "Nel mezzo del camin di nostra vita" /"На попрището жизнено в средата"/, както казва Данте.

Share

Та припомних си аз "Кралят на рибарите" във връзка с книгата "Четецът", обявена за световен бестселър. И ако тя е "световен най-добър", то за такива се обявяват какви ли не изглеждащи добре, но не струващи нищо книги. Или ценностите са променени, или има световен глад за добра литература. Може би само един Амос Оз и един Орхан Памук не са достатъчни, за да сме спокойни, че нещо се случва на литературния небосклон.

Филмите са обединяващата точка между двата романа. "Четецът" с претенцията за бестселър е родил идеята за филм, а при "Кралят..." един добър сценарий ражда роман. Какво се случва по-нататък? Изходната точка е идеята на Джон Гарднър за литературата, че тя трябва да бъде нравствена, че добрите писатели, изобщо добрите творци, извличат нравствеността на изкуството от божествената доброта. Принципите на морала са задължителни за добрата литература - идеята за добро и зло, за вяра и безверие, за силата на волята и нейните прояви. В този смисъл книгата "Четецът" е напълно безнравствена творба, която не показва никакво отношение към читателя, по-точно е напълно безотговорна пред него. Образите са изградени вяло, бледи, размити, остават ни чужди. Не разбираме нищо съществено за тях, за да можем да съпреживеем техните проблеми, при това има много страници, изпълнени с мисли на героя, които би трябвало да ни направят съпричастни към неговите преживявания. Ако авторът е разчитал на въображението на читателите за това, не му се е получило. Какво изпитва неговата героиня Хана - любов, страст, вина, съжаление... - никъде не се разбира, нито едно изречение не ни прави съпричастни към някакво нейно чувство просто защото такова не е описано, не е дори загатнато. Всичко за нея би могло да се събере в 2-минутен репортаж по новините - една жена е объркала живота си в стремежа да скрие, че е неграмотна, и толкоз. Главният герой Михаел, който разказва цялата история, също не е пощаден от авторовото безхаберие. Уж той споделя спомени, разсъждава, или поне прави опити за разсъждения, уж връзката с Хана е оставила дълбок отпечатък върху целия му живот, но и той минава страница след страница блед и неразличим. Остава невидим за читателя. От цялата книга лъха студенина. Обгърната е в мъгла. Защо е написана, към какво ни провокира, с какво ни обогатява? Отново ще цитирам Гарднър: "Изкуството учи хората, но не всяко обучение е правилно". Напразно дадени 12 лева.

За "Кралят на рибарите" - следва

Share

Тези дни си припомних книгата "Кралят на рибарите" във връзка с една друга книга, която много ме подразни, исках да ги сравня. Това сравнение и коя е другата книга ще стане ясно следващия път. Притчата за краля на рибарите е кратка и красива и тя по необяснимите пътища на мисълта ме отведе до една друга притча, чието име не си спомням и която ще нарека

Притча без име

Живяло някога е гората едно прекрасно момиче. Никой не знаел, че то е чудно хубаво, защото никой не можел да го види. Приятели му били самотата, гората, небето, звездите. Момичето не знаело, че звездите образуват съзвездия и че те си имат имена. То се радвало на красотата на небесната светлина. Тя изпълвала душата му със спокойна радост. Затворено в своя малък свят, то се чувствало в мир и хармония със себе си.

Макар да знаело, че има свят, пълен с хора, момичето било доволно, че е далеч от тях. Живеело само и свободно. Далеч от всички.

Един ден през гората минал принц. Той не бил истински принц, а обикновен момък. Момичето видяло в него принц, тъй като в сърцето му трепнало нещо сладко тревожно. Момъкът не видял нейното вълнение. Той идвал от света на хората, където всеки е съсредоточен само в себе си. Той усетил само собственото си вълнение от нейната красота, която на мига решил, че му принадлежи. И така те се влюбили макар всеки да виждал различно и света, и другия. Той останал при девойката, решен да я завладее и да я заведе в неговия свят, където да се гордее със своето завоевание. Тя била щастлива, че може да сподели своя малък рай с него. Показала му красотата на звездите, а той и казвал техните имена, обяснявал и как са разположени, че образуват съзвездия и че те си имат имена. Неговите думи я пленявали, тя го обичала все повече и това я правело още по-красива.

Един ден нейният принц и казал: Искам да те заведа в моя свят. Не се страхувай, аз ще те пазя. Имам сила и за двама ни. И поели към света на хората, неговия свят. А там всеки притежавал драконовски огън. Силата на огъня определяла и мястото на всеки сред останалите. Девойката се изплашила, страхувала се за своя любим, не знаела как да му помогне, възхищението и от звездите и тяхната тиха красота не и вършело никаква работа. Но момъкът не я бил излъгал - той наистина притежавал сила и огън за двама. С него била и силата на разума и познанието. Покосявал всеки, който се изпречи на пътя му. Успехите го завладели напълно, той искал още и още. Постепенно забравил за своята любима, унесен в битката за победа. Тя кротко гаснела под неговата мощ. Запленените от красотата и погледи на околните сега били заменени с безразличие - вече никой не я забелязвал.

И отново един ден момъкът случайно я погледнал и си помислил: "Тя не притежава моята драконовска сила. Колко е обикновена". А на глас казал: Искаш ли да отидем в гората.

И двамата знаели, че гората отдавна я няма.

Share