Тези дни си припомних книгата "Кралят на рибарите" във връзка с една друга книга, която много ме подразни, исках да ги сравня. Това сравнение и коя е другата книга ще стане ясно следващия път. Притчата за краля на рибарите е кратка и красива и тя по необяснимите пътища на мисълта ме отведе до една друга притча, чието име не си спомням и която ще нарека

Притча без име

Живяло някога е гората едно прекрасно момиче. Никой не знаел, че то е чудно хубаво, защото никой не можел да го види. Приятели му били самотата, гората, небето, звездите. Момичето не знаело, че звездите образуват съзвездия и че те си имат имена. То се радвало на красотата на небесната светлина. Тя изпълвала душата му със спокойна радост. Затворено в своя малък свят, то се чувствало в мир и хармония със себе си.

Макар да знаело, че има свят, пълен с хора, момичето било доволно, че е далеч от тях. Живеело само и свободно. Далеч от всички.

Един ден през гората минал принц. Той не бил истински принц, а обикновен момък. Момичето видяло в него принц, тъй като в сърцето му трепнало нещо сладко тревожно. Момъкът не видял нейното вълнение. Той идвал от света на хората, където всеки е съсредоточен само в себе си. Той усетил само собственото си вълнение от нейната красота, която на мига решил, че му принадлежи. И така те се влюбили макар всеки да виждал различно и света, и другия. Той останал при девойката, решен да я завладее и да я заведе в неговия свят, където да се гордее със своето завоевание. Тя била щастлива, че може да сподели своя малък рай с него. Показала му красотата на звездите, а той и казвал техните имена, обяснявал и как са разположени, че образуват съзвездия и че те си имат имена. Неговите думи я пленявали, тя го обичала все повече и това я правело още по-красива.

Един ден нейният принц и казал: Искам да те заведа в моя свят. Не се страхувай, аз ще те пазя. Имам сила и за двама ни. И поели към света на хората, неговия свят. А там всеки притежавал драконовски огън. Силата на огъня определяла и мястото на всеки сред останалите. Девойката се изплашила, страхувала се за своя любим, не знаела как да му помогне, възхищението и от звездите и тяхната тиха красота не и вършело никаква работа. Но момъкът не я бил излъгал - той наистина притежавал сила и огън за двама. С него била и силата на разума и познанието. Покосявал всеки, който се изпречи на пътя му. Успехите го завладели напълно, той искал още и още. Постепенно забравил за своята любима, унесен в битката за победа. Тя кротко гаснела под неговата мощ. Запленените от красотата и погледи на околните сега били заменени с безразличие - вече никой не я забелязвал.

И отново един ден момъкът случайно я погледнал и си помислил: "Тя не притежава моята драконовска сила. Колко е обикновена". А на глас казал: Искаш ли да отидем в гората.

И двамата знаели, че гората отдавна я няма.

Share