Положителен герой? Къде го

Петък, 3 декември 2010 г., ден на много страсти и неволи в Нашенско. То в Нашенско все има какво да се случи, но този ден беше особено натоварен със събития. И всичко започна с натрупването на скандали около четата на бат' Бойко малко преди този напрегнат петък - имаше едни апартаменти на Цветанов, за които той нищо не каза, после излезе една фалшива диплома на шефката на ДФ "Земеделие" Калинка, после културният Рашидов се забърка във филмова италиано-българска афера, стачкуваха студенти, стачкуваха от БАН, стачкуваха лекари. Хайдушката  чета барабар с войводата мълчи и нищо не коментира. Защо? Защото е била заета да бори неправдите и да търси главните виновници за всичко, което се случва. И ги намери, и ги показа на жадното за обяснения и най-вече за правда общество - четирима лекари от болницата в Горна Оряховица се оказаха в дъното на моралното и физическото разложение на обществото. Докато високоморалното общество разкъсваше по медии и форуми главните злосторници за дереджето в държавата, четата начело с  бат' си Бойко спокойно си гласува новия бюджет, спокойно прибра на високоморалното общество 1,5 млрд. левчета от здравни вноски в общия кюп, спокойно намали цените на клиничните пътеки, по които ще се лекува високоморалното общество. И всичко това се случи, докато високоморалната глутница беше заета да ръфа живо месо, възмутена от един аборт и от един неморален език. И тук в скоби си припомням за десетките либийски деца, които умират, заразени от спин, и как преди години някак на доверие се прие, че нашите сестри са невинни, на доверие, защото никой не видя една страница от обвинителния акт, но обществото ни е високоморално, то може да даде доверието си както му е изгодно и когато му е изгодно. А през останалото време ръфа кюфтета, пие домашна ракия и гледа как се друсат налети бюстове, които пеят, откакто се помнят.
Положителният герой? Няма го. Никой не смее да го покаже, защото какво ще правят тогава тези с кюфтетата. Share

Отново за книгите и авторите

Тъй като не съм от великите съвременни бг писатели, всеки ден бълващи велики мисли, трябва да бъда провокирана, за да споделя нещо в този блог. Това, което ме провокира днес, е една статия /да ме прощава авторът, че не му запомних името/ за съвременна наша разказвачка, която се оплаква, че получава награди, а няма читатели. Към статията обръщение няма дата, та затова не се знае кога е написана - тази година, миналата или преди години. Но това няма значение, т.к. проблемът си е налице и днес. Аз съм от тези, които не четат бг автори, няколко пъти съм се напъвала, но все не се получава. Взаимната любов между автор и читател имам пред вид. Е, получи се с Димитър Динев и Илия Троянов, но пък те не се водят съвременни бг писатели. Последният такъв, чиято книга се излъгах да си купя, беше Георги Илиев "Животът и смъртта на Господин Илиев". Преди 4 години. Сигурна съм, че вече никой не си спомня за него и неговата книга, то няма и какво да си спомни човек. Благодарение на интернет могат да се четат откъси от книги на съвременни бг писатели и да се предпази човек от грешката да си купи самата книга. Иначе се въртят имена, говори се за тях, има и леко прехласване. Едно такова ми се наби в последно време - това на Калин Терзийски. Не го познавам, но няма и да се запознаем. Реших като примерна читателка да погледна какво пише този майстор на съвременното слово, но си поставих условие - ако ми хареса първото изречение, което прочета, ще си купя книгата. Не си я купих, даже не си спомням как се казваше. Маниерност - ето какво видях, това е бичът за всички наши автори, маниерност. Разбрах, че съм постъпила добре, когато след няколко дни прочетох една статия от същия на тема лекарските протести. Този човек беше написал не знам колко си реда по проблем, от който си нямаше и понятие, но по начин да се хареса на масата злобари, които шетат по форумите. Защитаваше тезата, че харесва приятелите си лекари, които взимат 700 лева, но не харесва тези, които изкарват с труда и знанията си много повече. Е как да се доверя на човек с такава робска психика, че и да си купя негова книга. Едно време се казваше, че книгата е прозорец към света, а светът на този човек е много ограничен, ето затова няма да бъда негов читател.
И тъй като нещата със съвременните бг автори са, както се казва, в киреча, обръщам поглед назад и с удоволствие взимам "Тътени" на Цончо Родев. Прекрасно написана книга, макар тематиката да е такава, че само книжни динозаври като мен могат да я четат в 21. век. Share

За Л'Еуропео

 Вчерашният ден премина в една битка между читателите на това допреди два броя великолепно списание и феновете на Любен Дилов. Оказва се, че като защитаваш това, което харесваш, ти ставаш част от отбор, който противоборства на друг отбор. Не е така. Читателите на списанието защитават правото си да имат поне на два месеца, поне едно кътче, в което да приютят зажаднелите си за нещо истинско души. Тези, които четат Л'Еуропео, са една малка група хора, свикнали да мислят, да претеглят нещата, да четат качествена литература, да не се поддават на истерии около нещо модно.Т.е. това са устойчиви на бутафорната действителност люде, от които "няма полза", защото са трудни за манипулиране. Те не са агресивни, не обиждат, но въпреки това дразнят. Дразнят с особената форма на кротко високомерие, което е просто следствие от натрупано знание и умение да се борави с езика. Списанието беше една утеха за тях, че и в тази абсолютно безхаберна държавица, в която пошлостта ни ограбва всеки ден, може да има нещо качествено, нещо истинско и нещо наистина премислено, нещо, на което му личеше, че се прави не само с желание, а и със стремежа да бъде пълноценно и професионално. То беше и възможност за българските автори да ни покажат, че могат да излязат извън рамката на домашното, на дребнотемието и че широтата на ума и познанието не е запазена марка само за чуждестранните им колеги. Т.е. в това списание българското участие не се съизмерваше с чуждото, то му беше равностойно. Признавам си, че изпитвах истинска гордост от това. И ако има хора, които не са били наясно с ролята на главния редактор, сега вече са разбрали колко е важна тя. Промените, които се направиха, този път доказаха, че има незаменими хора. А дали марката е по-голяма от умния и можещия, предстои да видим. Share

Странни имена

Един слънчев есенен следобед из Кърджали, където ни посрещнаха серия от странни, за да не ги нарека нелепи, надписи над магазини и обществени места. Снимките са правени с мобилен и не са на фокус, но вече ще знам да си нося фотоапарата, когато предприемам неочаквани пътешествия из родината.

В дъното  над вратата пише "Автогара XXI век"

                                            Това е детски магазин "Илюзия"

                            Тук се чете малко по-добре: клуб "На всеки километър"- Позитано 29

                             Магазин "Китайски сезони", има и магазин "Евроазия"

 Има и фотографско студио "Енигма", но снимката съвсем не се е получила, малко по-ясно се вижда надписът на магазина вдясно - магазин за дрехи "Позитив"

Share

Тези дни много се ядосах. Прочетох някъде из нета, че било много лошо дето се давали по телевизията турски сериали и как се промивал мозъкът на родните телезрители. Това българинът много обича да се пише интелектуалец, да се превъзнася как цени изкуството и да твори все световнозначими неща, а най-обича да си пази родната глупотевина само защото е родна. Едно такова нещо вървеше в неделя вечерта по БНТ1 - филм на Иглика Трифонова за някакво писмо от Америка. Аз и дотам стигнах - до надписите кой е режисьорът и до първите пет минути от филма, а и кой ли нормален човек може да стигне по-далеч. Колко време може да се издържи този абсурд - двама млади, момче и момиче, се разхождат безцелно из една стая, пушат, промърморват нещо си /в бг филмите продължава нищо да не се чува/ и почват да гледат през един малък прозорец, камерата показва какво гледат няколко протяжни минути - е, гледат един голям блок с много балкони, камерата се движи от единия до другия край на този блок. Много забавно, много съдържателно и много поучително. Нищо подобно, една голяма тъпня. Моля ви, хора, спрете да правите филми, срамувам се от вас. Не ви бива и това е. Ми те турските сериали са на светлинни години по качество и мисъл пред нашите "сериозни" филми. Гледала съм няколко серии от различни сериали, повече не ме интересуват, защото на мен лично са ми скучни, а не защото съм много извисена, но не затова иде дума. Какво показват хората? Показват съвременния начин на живот и взаимоотношенията между хората, и го показват точно такъв и такива каквито са си. Няма нищо напудрено и фалшиво. Била съм известно време на гости на едно турско семейство, заможно малко над средното. Ходихме с тях на гости и посрещахме роднини, познати. Те са точно такива, каквито са във филмите, така си говорят на "како", "бате", целуват ръце на по-възрастните, младите гледат срамежливо надолу, когато им говори някой по-голям. Има ги сложните роднински връзки, клюките, недоволството от някой роднина, но когато има голям проблем, всички са заедно, обединени.

Няма да забравя един случай, който е много показателен за начина на мислене на онези хора. Отиваме в един мол, действието се развива в Измир през 2002-2003,тогава ние още не бяхме виждали молове, за да си купи домакинята ни козметика. Избира едни скъпи кремове и пудри и отиват на щанда да плащат с мъжа и. Той започва кротко и многословно да говори нещо на двете млади продавачки, а те слушат с интерес и мълчат. Мина известно време и ние, нервничейки, питаме преводачката какво толкова им говори на тези момичета, познава ли ги. Тя отговори: Не, не ги познава. Говори им за икономическото положение на Турция, за политика и други подобни. Ние учудено питаме: И те го слушат с внимание? Ако беше в България, да са му теглили една майна досега. А тя каза: Ще го слушат, защото той е богат и те знаят, че могат само да научат нещо полезно от него, щом е преуспял, значи е умен.

Е, драги ми, сънародници, може ли това да се случи тук, при нас, които толкова се страхуваме от чуждо влияние и все се предпазваме от въображаеми врагове. Не, не може да се случи. Както не може да се случи хубав български филм, както не може да се случи хубава българска книга, както не може да се случи нищо от хубавото, което се случва на другите. Защото ние не мислим, ние се пазим.

Share

"Господарят на душите" от Ирен Немировски, "Духлес" - Сергей Минаев, "Момичето, което си играеше с огъня" - Стиг Ларшон, "Любов" - Елиф Шафак, и успоредно с всички тях или понякога и след се приютявам в "По следите на изгубеното време", за да не забравям какво искам от литературата, какво очаквам като читател и защо не харесвам това, което е толкова модерно сега. Като изключим "Господарят...", всичко останало може и да не се чете. Минаев ме отегчи още на 117-а страница, даже и това внимание му беше много, той не струва още от първа страница, а аз му отделих още 116 стр. внимание - халал да са му. Стиг Ларшон си е написал романите с усърдие, четат се лесно, не са отблъскващи, приятна съвременна литература, която няма претенции за класика, което е едно от достойнствата и. Преди това прочетох и първата му книга "Мъжете, които мразеха жените". Дори и да не прочета третата книга, няма да съжалявам, но не съжалявам и за прочетените две. Да припомня, че съжалявам, че дори се докоснах до онази "Четецът" - най-неморалната книга, която съм чела, направо ме омърси. Нямам пред вид връзката млад мъж - по-голяма жена, в това не виждам нищо странно, това го има и в литературата, и в киното отдавна, самата книга като начин на писане и разказване, описанието на героите - това е неморалното, не е задължително авторът да харесва героите си, но да показва такова ледено безразличие към тях..., не мога да го харесам и това е. Дори един Паулу Коелю не мога да обвиня в безнравственост, защото той съвсем откровено си пише за пари, но го прави добре, изработил си е стил, напипал е тънката струна, която да му печели много читатели. Сега защо му дадоха Нобелова награда, не е много ясно, но той самият е ясен. Ясен е и Сергей Минаев, и той това може, това е написал, на мен ми е празен и скучен, но не ме дразни, просто го зарязах.

На Ирен Немировски и Елиф Шафак трябва да се отдели малко повече време. Ще следва :))

Share

Тахсин Юджел и неговият "Гражданин"

Който се страхува от руската класика - Достоевски, Чехов и най-вече Гогол, да не чете тази книга. Който познава /или поне си ги спомня без ужас/ тези автори, ще прочете бързо, с удоволствие и разбира се, малко тъга тази книга. Доколкото си спомням темата за малкия човек тръгва от Гогол, има я при Достоевски, има я в много други автори, между които и Ивлин Уо и неговия мистър Дребнариба. Шабан Баш /Главен мухльо/преминава през живота тих, безличен, невидим. Волкан Таш /Вулканичен камък/ е истински жив, силен и устремен само вътре във себе си. Ватандаш /Гражданин/ е този самобитен поет, който изразява гражданската си позиция чрез стихове в градските кенефи. Всички те живеят в един човек, всички те са един човек, малкият човек, който избира свободата и независимостта на безличието и анонимността.

"Неизчерпаемата простащина направи главите и душите да затъпеят, да не различават красивото от грозното, истината от лъжата, лиши ги от чувство, лошият писател пропъди добрия. При това положение цялата отплата за труда ми щяха да бъдат едва малко пари и малко известност. Аз избрах безименната свобода. И честно казано, не съжалявам." Гражданин

Приятно четене на този, който се навие да я чете.

Share